Не много отдавна сложих началото на този блог, започвайки с думи за съня. И до днес те стоят в началото му, но леко вдясно. В този момент страшно ми се спи. Може и да заспя над клавиатурата и този пост да се появи по-късно или вероятно никога. Сънят е важен. Независимо дали го споделяме с някои друг или го запазваме в себе си. В него виждаме и чувстваме това, което мислим, живеем по основното правило на живота.
Вчера разговарях с една моя близка приятелка и й казах това, което виждам и мисля. Правя го с нея винаги, независимо дали ми харесва или не. За нея не съм говорил директно на блога си, макар че неведнъж е присъствала. Тя го умее по начина, по който променя мен. Няма да говоря директно и сега, не само защото не е от значение конкретния случай, но и защото не мисля за нея в думи. Няма как да я опиша и ще го пропусна тактично. Като нея. Тактичността е качеството, за което имам чувството, че не я напуска. Проверявал съм я десетки пъти, почти на всяка среща, защото за мен това е доста важно. И тя винаги е оставала такава. Странно предложение, рязка промяна в светогледа ми или дори непохватна прегръдка – не би казала нищо за тях, не и чрез думи. Тя продължава напред. А за мен винаги е било удоволствие да наблюдавам мъничките жестове и реакции на очите й. След което просто да се променя. Казвала ми е, че приятели са я наричали майка. Чудя се дали някой ден няма да страда от това свое качество. Какво ли щеше да бъде, ако не беше такава ? Но не искам да се променя. 
За да представя накратко историята ни и да продължа, ще използвам модела на приказката. Все пак е вечер.
Е, това между нас е малко необичайна приказка. Естествено, в нея тя е принцеса. Важно е принцесата да има усещането за такава, за да бъде историята интересна. И в тази приказка тя не е скучна принцеса. Не е пасивно същество с функция на медал за храброст, което се отдава като подарък на заслужилия смел персонаж. Не е и красавицата, прекарваща дните си в чакане на целувка, която да я събуди и накара да осъзнае собствената си самота и уязвимост. Тя желае усмивка, вместо подвиг. И се нуждае от прегръдка, не от събуждане. А аз в тази приказка не съм герой.
На това място разказвачът се прокашля, за да намекне за следваща монета, още преди да е започнал истинския разказ. Такъв е животът за разказвачите – непрестанно да почват истории и почти никога да не ги довършват. Краят обикновено е хубав, но просто не се произнася, не се случва. Сещам се, че е късно, и си тръгвам.
Късно е… Може би затова разговаряхме вчера. За умората, за съня, за целта, за полета… Казах й, че скоро ще тръгнем по различни пътища. Тя също го знае, но отказа да го приеме. И не бих се радвал, ако беше обратното. Животът и времето образуват течение около нас, което постоянно затръшва врати.
Казах й, че в полет няма истински срещи, защото няма и спирки. Понякога се срещаме при приземяване, но само за да успеем да излетим отново. Скучното обяснение е, че това е съдба. Но е избор. Казах й, че колкото по-дълбоки стават очите ни, толкова по-далеч един от друг ще бъдем.
Тя ми разказа за “синдрома на пещерата” – затваряне на проблемите на мъжа в самия него. Чувал съм го и преди, но не ми е харесвало като метафора. Защото тя не принадлежи на мъжа и не е затваряне, а видим отвор към уязвимостта. В този момент се чудех дали знае, кое е единственото нещо, което не можем да споделим. Помислих да я попитам, но реших, че е неподходящо. Защото то е самотата…
Казах и колко ценно е, че в този момент е до мен. Но не по начина, който е спасение от същата тази самота. Това е различно. С нея се виждаме рядко и не винаги истински. Мигът с нея е ценен, защото няма аналог. Често за мен е голямо удоволствие просто да мълчим заедно. Като цяло обвивам с думи все по-малко от нещата, които мисля. Думите имат свойството да правят нещата по-сложни, отколкото са в действителност. Затова не са нужни понякога. Казвайки че няма аналог, имам предвид начина, по който един човек присъства в мислите ми. Има дни, в които натрапчиво присъства, и други, в които, завладян от емоции или отговорности, не срещам и следа от нея. Но колкото и положителни да са изпитаните емоции, те не я правят по-сива е съзнанието ми, не остава образ от миналото. В нея има нещо, което не става за размяна. Вероятно и вие имате такива хора в обкръжението си. Надявам се да е така. Но всичко си има край. Нещата имат свой митологичен пясъчен часовник и песъчинките от тях изтичат. При падането си те издават звук, мелодия, която се чува само от тези, които се вслушат в нея. Повечето неща в живота ни си тръгват без да кажат “сбогом”.
Сега пращам на всички ви усмивка. И в нея няма нищо изкуствено, освен че се образува от две точки и малка дъга.
Изгревът не се нуждае от дъга, но с нея винаги е по-красив. Защото е след дъжд. След дълбок сън.
Лека нощ !
Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
