Отвъд ириса…

Този разказ е част от състезанието BLOG CHALLENGE,  по инициатива на Пламен от Блогатство.  А темата в този кръг беше определена от мен. Ако ви хареса – поставете коментар отдолу. Това е единственият начин да спечеля.

…

Моля, стартирайте музиката под текста, преди да започнете. Приятно четене!

…

Листата се късаха от клоните и падаха, разтреляни от ситен дъжд. Летяха над пастелен свят, притихнал от настоятелното присъствие на дъжда. Благодарение на вятъра имаха възможност да се огледат няколко пъти в заобикалящата ги обстановка, която не впечатляваше с нищо. След това падаха в калта или върху мокрия асфалт на алеята.

Тук те за първи път виждаха света отдолу. От високите клони всичко беше някак забързано, даже когато единствено прашинки танцуваха под тях в мързелив есенен ден. Отдолу перпективата изкривяваше времето – усещаше се замиране и покой във всеки обект, дори в движещите се.

Листата се огледаха. Виждаха се паднали на крачки разстояние, но се чувстваха толкова отдалечени помежду си. Противоречиво усещане. Опознаваха едно по едно всяко нещо наоколо, което бяха съзерцавали дни наред и смятаха, че познават добре – корените и стволовете на дърветата, малкия паметник, алеята и пейките край нея.

На една от тези пейки седеше човек. В ръцете си държеше китара и изглеждаше някак смирен. Познаваха го от много дни. Или по-скоро нощи. Идваше да свири тук обикновено вечер, пеейки красиви, но тъжни песни. Един от онези музиканти, които придаваха особено романтичен дух на всеки град, в които се срещат. От неговите песни се просмукваше здрачът, който превръщаше бавно вечерта в нощ…

Листата се вгледаха в леко размиващия се силует с очакване. Необикновено съзерцание. Около тридесетгодишен, облечен в кожено яке и син панталон – износени и протрити по ръбовете. На главата си имаше и шапка, по която се плъзгаха едни капки дъжд. Външният му вид внушаваше особена притегателна сила, напомняща водовъртеж сред буйна река. Въртеше китарата в ръцете си и я оглеждаше, сякаш я виждаше за първи път. Но в очите му не се четеше любопитство или интерес, а по-скоро съсредоточеност и внимание. Продължителното му наблюдение насаждаше вътрешна убеденост, че той милва и гали китарата с поглед.

Пресегна се и докосна една от струните леко. Чу се самотен, дълбок тон. Върховете на пръстите му бяха твърди и загрубели от честия досег със струните. Капки се стичаха от цялата повърхност на музикалния инструмент, правейки го тъжен и унил.

Листата наблюдаваха тази сцена и за миг бяха толкова близо до човешкия усет. Пред тях се откриваше един нов свят със смазващи размери. Новата перспектива ги беше дарила с нов живот, в който сега откриваха колебанието. Мисълта за промяната ги бе парализирала напълно. И те просто наблюдаваха втренчено познатата сцена, усещайки, че вътрешно изсъхват, докато край тях вали…

Музикантът се облегна назад и се отпусна. Дъждът не го смущаваше и явно съзнанието му се рееше някъде далеч в пространството. Замръзна за един дълъг миг на подготовна, след което прокара пръсти по струните. От тях се разля пъстра плетеница от звуци, подскачащи по тихия унес на дъжда…

Дъждът се усилваше и хвърляше проблясъци по тънките нишки здрач, които се извиваха във въздуха. Музикантът свиреше фраза след фраза, докато потъваше в пороя. Мелодията подръпваше нишките ритмично и се пързаляше по извивките им. Дълбоко вдишване. Звуковите вълни на гласа накараха листата да потрепнат…

Три дъждовни години

аз жадувах те

и дъждът във мен остана.

Три дъждовни месеца

аз прегръщах те

и влагата по мен остана.

Три дъждовни дни

аз обичах те

и ти във мен остана…

Нишките притиснаха звуците във възли и натежали, паднаха под формата на мрак. Музикантът прокара пръсти по дължината на струните. Като прегръдка за „лека нощ“. Изправи се и тръгна бавно по алеята, стъпвайки усмихнат по пъстрите листа…

Радвам се, че сте прочели последния разказ, който пиша за Blog Challenge. Ако желаете, помогнете ми със своя коментар в това последно за мен състезание. Благодаря, че ме подкрепяхте!

снимка: Ian Sane

Този разказ е част от състезанието BLOG CHALLENGE,  по инициатива на Пламен от Блогатство.  А темата в този кръг беше определена от Васи. Ако ви хареса – поставете коментар отдолу. Това е единственият начин да спечеля.

…

Тичаше без да диша. Тичаше, носен от тласъка на тревожна емоция, която като преса стягаше сърцето му. В съня тялото правеше само онова, за което мисълта подсещаше сценариста. На този ред в сценария пишеше единствено: “тревога, сковаваща сърцето. То не може да изтласка кръв и…” – но мисълта не промени нищо. Понякога тя е много лош коректор.

А сценаристът беше започнал толкова обещаващо. Още щом чу задачата – да напише сценарии за сън – той знаеше, че очаква леко преувеличена и напудрена визия за рай. Отиде в най-близкия бар, поръча си “Куба либре” и започна да размишлява. Представи си нещо топло, уютно и удобно като хамак между палми на кубински плаж. Но не! Нужно му беше повече действие, а не просто условия за сън. Сега си представи чувствена испанска музика, пропита в маранята на въздуха, и започна:

“Крачи спокойно и леко срещу полягащото слънце на залеза. Улицата го обгръща с ухания. Човешката реч се смесва с далечни китари и рисува енигматични тонове в сърцето. Възхищение плува в очите му, а вдъхновение обзема цялото му същество. Не носи нищо със себе си. Дишането го изпълва с лекота и го кара да се чувства като приготвящ се за полет жерав. Някакъв трепет е влязъл през очите му, спуснал е въже и сега обикаляше нагоре-надолу из тялото му. Най-накрая спря в сърцето…”

Сърцето ли? Повтаря го вече втори път. Сценаристът се почеса замислено по тила, но това не реши казуса му и го засърбя още повече. Дали да изтрие едната фраза?… Не, нека остане. Един хубав сън се нуждае от силна емоция, от драма, от безизходна ситуация точно преди да се събудиш. И от един добър перкусионист, който да рисува напрежението направо във въздуха около действието. Помисли си: “ако всички бяха темерути, какво щеше да правим ние с теб, мой сън?” и се усмихна. Да, ще има разтърсваща емоция тук Наведе се отново над листа и продължи да пише:

“То засия. Като че той сега я вижда за първи път. Изумление, но и наслада се чете по лицето му. Точно пред него, на не повече от три крачки, тя се държи като непозната и разговаря непринудено с продавач на плодове. Завърта глава и премята косите си. Той усеща вълнението на въздуха като лек бриз, прошепващ послание. Гласът й се плъзга по останалите звуци и меко ги натъпква на заден план. Той затваря очи, за да го чува по-ясно. Толкова топъл и мелодичен. И детски. Сякаш малко момиче играе ролята на възрастен във въображаема игра между деца…

Отваря очи, но нея я няма…”

Сега е моментът да се добави трогателен обрат, мислеше си сценаристът. Нещо болезнено и силно, което не може да се възприеме в един миг. Нещо, което бавно да те притиска секунда след секунда…

“Вика го. Чува я, но не я вижда. Вика го умоляващо. Върти се във всички посоки, но около него има единствено вятър с безброй ухания, песни, видения, пеперуди… Цялата среда е жизнена, весела, гръмка…, но това само го кара да усеща все по-ясно, че се случва нещо непоправимо. Усеща я някъде далеч напред. Прави крачка, но се препъва и пада. Изправя се като пружина и се затичва, а в тялото му се впива тревога, сковаваща сърцето. То не може да изтласка кръв и… се пръска на стотици парченца тъга.”

Събуди се. Преди два часа беше заспал щастлив. А сега в него имаше стаена тревога. Питаше се защо, когато докоснем щастието, сънуваме лоши сънища? И какво иска да ни каже сценаристът, ако той е собственият ни мозък?…

*Заглавието е по цитат от едноименната песен на група P.I.F.

Необходими са ми около 100 коментара, за да спечеля. Ако желаеш – помогни ми!!!

Този разказ е част от състезанието BLOG CHALLENGE,  по инициатива на Пламен от Блогатство. Ако ви хареса – поставете коментар отдолу. Това е единственият начин да спечеля.

…

Протегна се. Толкова обичаше да го прави. Като всеки творец беше убедена, че мързелуването е от особено значение за въображението. Тези мигове я зареждаха с носталгия за минали усещания. А тя обичаше носталгията. Сега конкретно мислеше за кафе, грима от вчера и състоянието на косата й. Но в това нямаше и капка носталгия. Тази сутрин започваше различно. Защото най-сетне беше сънувала. И помнеше съня си.

Надигна се и претърси пода с поглед. Никъде не се забелязваха чехли. Сви рамене, стана и с ленива походка се насочи към кухнята. Предимството да си жена и да живееш сама, е в безгрижието по отношение към външния вид поне през първия час на деня. Все пак се спря пред огледалото. Имаше ужасно хаотичен вид и за творческа натура, но се усмихна пред видяното. Беше сигурна, че дори и в този случай ще се намери мъж, който да нарече това секси.

Влезе в кухнята и замалко да се спъне в единия си чехъл. Чудесно – дори вещите й бяха също толкова безгрижни. Колко ли странно щеше да бъде, ако всичко се подреди и изглежда безупречно. Като в интериорен каталог. Отвори най-горния шкаф и се взря в купите с кафе. Как ли щеше да прозвучи, ако живееше с мъж и сега го попиташе нещо от рода: „Скъпи, ще пиеш ли кафе?“ О, боже! Грабна най-предната купа и се зае да изучава съдържанието, изоставено в кафеварката.

Беше нервна. И имаше причина да бъде. Отдавна търсеше сънищата си. Искаше да ги нарисува. Беше чувала различни истории за тях, но никога не сънуваше. Или поне не си спомняше нищо. Знаеше, че трябва да са нелогични, странни, магически, ярки или черно-бели… Беше се надявала да ги предизвика и опита всякакви безумици. Но те не приемаха поканата. Имаше десетина съновника до леглото си и нито един от тях не беше използван. А сега?…

Тази нощ сънят се яви съвсем ненадейно. Без предупреждение, знак, известие. Нахлу в съзнанието й и остави следа. Не беше ярък, нито магически, нито странен. Просто тих и приглушен. В него тя вървеше по празна улица без всякакъв цвят. Сякаш цяла вечност. И тогава забеляза, че на ръката си има пръстен. Червен.

Толкова. Това беше всичко. След това се събуди. Само пръстен. Нищо и никакъв пръстен! А тя мечтаеше да нарисува съня си. Да пресъздаде емоциите му. Сега не знаеше какво да направи. В главата й скитаха мисли, без да знаят откъде са дошли. Може би трябваше да предприеме нещо?

Заряза завиращото кафе на котлона и се върна до леглото. На масичката встрани лежеше дневник с мека подвързия и купчина съновници. Поколеба се. След това пресегна ръка и разтвори дневника. Дали нещо не се бе променило? Разтваряше една след друга страниците. Пред очите и се сменяха десетки черно-бели рисунки. Това беше нейната емоционална колекция. Беше художник , но ненавиждаше цветовете. Обичаше яснотата, чертите, контура на лицата, мимиките. В дневника си рисуваше единствено хора и разказваше за тяхното място в очите й. Сега нямаше търпение да достигне последната страница. Ето я!

Беше тук, беше същата…

Май нищо не се бе променило. Дълго чаканият миг я изненада с простотата и безличието си. Какво можеше да нарисува? Себе си, носеща безумен пръстен? При това червен? Не й бяха нужни цветове. Не жадуваше и своя образ, а нещо неочаквано, вълнуващо, поглъщащо детайлите. Сега и оставаше единствено да чака отново и да се надява този път да е различно. Притисна дневника до себе си и зарови глава във възглавницата. В този момент болката от безсилието опъваше всички струни в душата й и мъчително ги разяждаше. Чакането бавно й отнемаше цял живот.

Усети остра миризма на кафе. Ами, да! Кафето вече извираше и успя да я отскубне от хватката на самосъжалението. Скочи и стигна до кухненския плот, без да улови нито една мисъл в съзнанието си. Отстрани кафето, но ароматът му атакува обонянието като вълна, която се плъзна по невроните и почти веднага се отдръпна, оставяйки малък предмет след себе си. В главата й просветна идеята, за която се беше готвила дълго. „Пръстен – какво значеше това?“ Обърна се и се втурна обратно към леглото, този път успешно препъвайки се в чехъла. Той се разпори и остана с неравномерно стърчащи шевове, издаващи безредието в направата му. Тя се добра до масичката с книгите и хвана първия попаднал й съновник. „Пръстен, пръстен, какво значи?…“ Плъзна пръст по редовете и се спря още в началото на страницата: „Носиш ли насън пръстен, значи ти предстои влюбване.“ Потърси нещо за червения цвят, но нищо не се уточняваше. Разрови и останалите съновници, но те не се оказаха толкова изчерпателни, колкото се надяваше. Захвърли и последния на земята и седна в леглото. Всичко й изглеждаше безсмислено.

Върна се отново към съня. Тя, улица и пръстен. Може би някъде отвън я чакаха отговорите? Или пък влюбването? Ядоса се на себе си от тази мисъл и тихо изруга. Ама че глупост! Защо й е всичко това? Заради един глупав сън? Беше толова наивно, толкова… Тук някъде мисълта й се отдели от пътя на логиката и започна да обмисля категоричен начин за проверка под шапката на недоволството. „Трябва да тръгва за работа. Време беше най-сетне да се появи в офиса с прилично закъснение. Трябва да го направи веднага!“

Облече се светкавично, премахна остатъците от грима и среса косата си. Чак сега забеляза скъсания чехъл, но просто го побутна в ъгъла. Огледа се разсеяно, взе чантата си и се пресегна към дръжката на вратата. Но не я натисна. Спря се за миг и се върна обратно. Взе дневника от масата и го притисна до себе си. След което излезе.

Изхвърча по стълбите на блока и една не отнесе една от стариците на входа. Продължи устремено по улицата и чак след няколко преки осъзна, че бърза, без да има особена причина. Несъзнателно се обърна назад и видя спокойните лица на няколко минувачи. Идеален кадър, който би нарисувала. След това усети, че се спъва, но не успя да запази равновесие. Завъртя рамото си и падна, подпирайки се на чантата. Дневникът изхвърча от ръцете й и се плъзна по тротоара. Нечии ръце го вдигнаха и се приближиха към нея. Млад мъж с ведър поглед й се усмихна и предложи помощта си. Тя хвана ръката му и се изправи, след което взе обратно дневника си и леко ядосано благодари в движение, без дори да го погледне отново. Продължи напред, раздразнена от нелепата случка и поиздрасканата подвързия…

След петнадесет минути пристигна в офиса и хвърли критичен поглед на разхвърляните си вещи. Седна и се загледа безцелно в хаоса наоколо. Пресегна се да остави дневника, но не я беше напуснало усещането, че е непоправимо увреден. Разлисти страниците му и не видя нищо нередно. Докато не достигна края. Там имаше черно-бяла рисунка на двама души. В абсолютен синхрон с нейния стил. Разпозна себе си и непознатия от преди малко. Виждаше се всеки детайл от лицето му, погледа, леката усмивка. Подаваше й дневника. А тя го взимаше в ръка… на която имаше пръстен. Червен.

Твърде ярък сред плетеницата от черни линии…

Необходими са ми около 150 коментара. Ако желаеш – помогни ми!!!

Този разказ е част от състезанието BLOG CHALLENGE,  по инициатива на Пламен от Блогатство. Ако ви хареса – поставете коментар отдолу. Това е единственият начин да спечеля.

Имам много баби. Трудно ми е да кажа точно колко. Причината е, че мога да броя до съвсем малко. Колкото да върша работата си. Няма да бъда прецизен в споменаването на този мой крайно недостатъчен запас от числа, за да не предизвикам подигравателния ти смях. Пък и за да не подскажа нещо, което не би трябвало да знаеш засега…

Смятам да ти разкажа своята биография. Ако моят живот въобще може да се впише в подобен формат. Затова и не слагам представката “авто” отпред. Може би думите ми ще бъдат сухи и малко дървени, но казаното от мен ще бъде истински живо. Биографията ми е съвсем кратка, понеже съм съвсем обикновен. А и никога не съм имал претенцията, че съм нещо повече от братята ми. Така де, всички сме резултат от моментната наслада на родителите си и чак по-късно ни се обяснява, че сме се появили на този свят заради едно или друго… Когато проявим характер. Безсмислици! Аз никога не съм проявявал характер. И поне мога да бъда сигурен, че не съм резултат от грешка. Мнозина и в това се съмняват…

Роден съм преди … тридесет и осем години. Поне така чух. Тогава Никола разказваше за общите ни преживявания на приятелите си и го спомена. Никола е баща ми. Той е единственият човек, към когото ми се струва, че изпитвам благодарност. Все пак съм резултат от неговите усилия и решителност да се появя. Майка ми е мъртва. Умряла е, за да се родя аз. Аз съм странен.

Май вече споменах, че имам братя. Те също са много. Де да можех да ги преброя! Щях да имам поне мъничък ориентир за своето съществуване. Надали щях да успея да се определя ясно и различимо, но поне щях да се сравня с другите, да открия мястото си сред тях… Сега мога да кажа единствено, че имам братя. Че съм виждал само част от тях и че всички те са ме изоставили. Защото не съм им нужен, нито пък те на мен. Аз съм самотен.

Около мен хората непрекъснато говорят, обсъждат, споделят. Аз се стремя да стоя настрани. Да върша своята работа и да не се намесвам в нищо. Но неприятното е, че близките ми ме оценяват единствено в най-критичните моменти. Тогава ме гледат с очакване, сякаш аз съм избраният да променя нещо. И ми е трудно да го призная, но аз винаги ги разочаровам. Крия се в инертното си спокойствие и не правя нищо повече. Преструвам се, че не забелязвам надеждата в очите им. И си мисля, че едва ли ме обичат… Аз съм безчувствен.

Понякога ми се струва, че постоянно се въртя в кръг. Че всичко се повтаря и промяната е само привидна. Тичаш постоянно напред, преодоляваш препятствия, оставяш след себе си спомени, но така и не успяваш да се отскубнеш от плена на числото “пи”. Оставяш точици по дъгата на живота и колкото и да се луташ и бавиш, неминуемо се връщаш в началната си позиция. Единственият изход е да спреш и да се оставиш прахът и забравата да полепнат по душата ти още докато си жив. Неприятна перспектива. Моята душа е птица, която жадува свободата от първия ми ден. Имам чести пристъпи на отчаяние, последвани от опити за полет. Но полет не се случва. Тежести възпират крилете й и чувам единствено монотонният й, заглъхващ глас. Аз съм затворен в собствения си кръг.

Сигурно всичките тези думи ти се струват тъжни. Но грешиш. Просто такава е моята перспектива. Това е кратката биография на живота ми. В нея няма големи и малки събития. Всъщност, дори няма мои събития. Питаш се какъв съм аз? Защо живея? Каква е ролята ми? И аз ти отговарям – да бъда слуга. Аз съм слуга на бабите си. Събирам в себе си целият им генетичен код, но не го пазя. Дарявам го на всеки срещнат. Това е моята роля – да дам на всички едно и също. Наследството от бабите ми е моето предопределение. За тях съм чувал да разказват толкова истории, доколкото никой не е в състояние да брои. Някои ги определят като сиви и скучни, а за други са весел спомен. Някои се стремят да ги прогонят или умъртвят, а други ги наричат божи дар. За мен всичките тези определения нямат значение, но не и за теб. Бабите ми са много по-странни и интересни от мен. Те са дъщерите на времето. Отделните мигове. А аз съм просто стар, стенен часовник…

Дано точно ти някой ден да срещнеш моите най-луди, луди баби!

Необходими са ми около 70 коментара. Ако желаеш – помогни ми!!!

Чакаше.
Имаше спомен. Имаше и сянката му дори. И сега чакаше.
Беше се излегнал на времето удобно и се наслаждаваше на релаксиращите вълни от изтичането му. Никога не успя да открие по-добра СПА процедура от това.Не че бе търсил. Напротив.Той презираше усещането за лекота. Духът му имаше собствена тежест. Носеше у себе си очакване за начало, но не и за край…

Чакаше.
Беше сам. Беше ничии. И не искаше да бъде “обичайният”. Не знаеше какво е последователност, нямаше усещане за място, не го беше грижа и за времето(нали то беше просто успокояващата процедура под тялото му!). Е, все пак имаше и таланти – можеше да види всички гами на бялото и мрака. Единствената причина да ненавижда живота на другите, беше нежеланието му някой ден да съзре и себе си в нечий портрет. Пък и не се усмихваше често. Беше художник. А художникът рисува портрета си сам. Със замах.

Чакаше.
Жена. Беше сигурен, че ще дойде. Тя е далеч, но щеше да дойде. Не бе нито обещание, нито предчувствие. Просто тук се затваряше нейният кръг. Или започваше ?! Знаеше малко за нея, въпреки че я усещаше ясно. Имаше спомен и сянка. Но тя щеше да е различна…

Чакаше.
С широко отворени врати на въображението. Зад тях беше подредил прекрасно аранжирано антре с разширяващи се стени, готово да обгърне всички приумици. В антрето безспирно се раждаха идеите по посрещането – от музиката с отчетливи акорди до леките стъпки на идващия дъжд. Когато тя дойде, щеше да вали…

Чакаше.
Обграден от безброй стени от плътен мрак, гравирани единствено от дъха му и резките, меки движения. Сякаш изскачаха над повърхността на океан и за миг отразяваха лунния блясък. След това отново потъваха в скучните физични мрежи от гравитационни закони. А дъхът оставяше призрачни белези в пространството. Като пресилен ефект на широко усмихнат фокусник… Стените отстъпиха още крачка назад.

Премести погледа си. Движението наруши фокуса на мислите му. Очите му просветнаха за около двадесетсантиметрова вълна от време. Като светкавицата на фотограф, пленяващ силуети в мрака. Тези очи бяха Ориентир, но в никакъв случай не светеха като Пътеводна звезда. Бяха всмукващо магнетични и тъмни. Вълната докосна връхчетата на пръстите му и отлетя.

Чакаше.
В мислите му се въртеше кълбо. По-точно то се подхлъзваше от течението на мислите му. Някой би казал, че има нещо важно, което му се изплъзва. Но подобно тълкувание бе твърде буквално и наивно. Кълбото беше на мястото си и всичко останало е само глуповато взиране. То се миеше в мислите му и им придаваше необикновен вкус. Една твърде изтънчена подправка дори и за Изтока. Режещо остра и проникваща. Като дълга целувка с ухапване за завършек. И несравнимият вкус на кръвта.

Чакаше.
Беше чувал много разкази за срещите от Самотата. Тя го обгръщаше в обятията си и му шепнеше тихо красиви думи. Но шепотът й беше сух и остър. С това произношение не вдъхваше много доверие, че е на “ти” със срещите. По-скоро познаваше безкрая на всяка раздяла. Тя беше просто неговата самота, която обичаше като сестра…

Беше изживявал Срещата безброй пъти. Сега, каквото и да се случеше,то щеше да е усещане за “d?j? vu”. В него пулсираше споменът за обсебващата й сила. Тя беше жена, която пленява съзнанието някъде в косите си и го оплита с всяко свое движение. Мрежата й се извиваше пред погледа и отвличаше очите в своя свят. Знаеше,че ще я пожелае като всеки друг. И щеше да го направи. Ще я притисне в стените на въображението си, ще разкъса преградите и ще проникне в нея. Рязко и властно. Без думи, без капка романтика. А ромонът на дъжда щеше да отмие въздишката…

Виждаше цялото й тяло като лице. Лице с меки и метафорични черти, което беше лишено от легенда за миналото си. То просто украсяваше картината на настоящето. Всъщност, винаги се превръщаше в негов основен елемент. Правеше го желано, топло и близко. А кожата никога не забравяше подобно усещане. Миналото е настояще…

Гърдите й бяха очите на това лице – хипнотично изразителни, с всяко свое трепване те отваряха проход към мислите и емоциите й. Проход на човешкото в нея. В дъното му бе опъната една единствена струна. Тънка и невъзмутима в своето единение. Знаеше, че трябва да я докосне нежно, но с пръстите на китарист, чиито връхчета са загрубели от честото прокарване по режещите нишки. Тази струна беше много по-различна от тях – сама създаваше своята хармония и съзвучие. В нея беше вграден духът на жена, което правеше звука й непредсказуем. Докосването й щеше да бъде като удар по оковите на огромно зарче. Освобождението е жребий, в който дори можеш да попаднеш под една от стените…

Чакаше.
А желанията разкъсваха мислите му. Отскубваха отделни думи и използваха ярки цветове. Червено. Искаше да я целуне. Искаше да целуне устните й. Там долу… Устните са най-чувствителната част от всяко лице. Възбудата му пречеше да се задълбочи. Целувката щеше да е почти неусетна, нефизическа. Тя трябваше да отнеме невинността й. Щеше да доближи устните си и да се усмихне. След това да докосне нейните. Знаеше, че контактът щеше да обърне всичко. Имаше път единствено напред, в разтварящата се близост. Стените щяха да се разбият една в друга. Въображението щеше да е духът на прашна купчина руини… Целувката разтваря устните… Времето забави течението си и вълните го потопиха в своя унес. Антрето му посрещна хаоса. Последен гост… Леко изви езика си и го насочи в нова посока…Декорацията в антрето разбра нелепата си позиция. Чашите за вино се удариха леко и полетяха към пода…Пръстите му нарушиха своята скованост и се насочиха плавно към нея… Свещите примигнаха от липсата на кислород… Пое си леко дъх. Притискането ставаше всмукващо. Знаеше, че може да причини болка… Краката на празничната маса загубиха опора и се плъзнаха встрани. Всички пособия на изискаността полетяха в безредие… Пръстите му кацнаха върху кожата й. Тя беше ранима и усещаше влудяващо допира им. Оставяха режеща следа, обгръщана от синкав пламък. Болка на духа. Удовлетворяваща… Чашите се разбиха в пода и виното се пръсва на малки червени капчици. Жива карта на жаждата… Пръстите му потъват в косите й…Последователно свещите угасват… Устните се отделиха без звук, освобождавайки извиращата енергия в един единствен стон. Тялото й трепери. Свива се… Прахта се издигаше като плътен воал над руините…Косите се плъзват между пръстите. Помнеше усмивката й…
Заваля мек и топък дъжд.

Чакаше.
В ръката си подхвърляше изящно оформена ябълка. Пурпурно червена. Усмихна се. Приближи устните си. Отхапа.

Снимка: ilsebatten