С този пост се включвам в играта за блогъри, организирана от “Prestigio”. Наградата е GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT, така че ще се радвам на коментарите ви под поста, защото именно чрез техния блой ще се определи победителят. Разбира се, участието преди всичко е заради самата игра и предизвикателството, а успехът далеч не е най-важното в случая. Надявам се разказът ми по темата да ви бъде интересен.

Този път ще ви разкажа една истинска история. Признавам, че моментите, които ще опитам да пресъздам по спомени, са леко размити вече в съзнанието ми. Най-вече заради силните емоции от тези конкретни дни, които за заличили детайлите и са оставили в мен дълбокото усещане за прекрасно изживяни минути, часове и дни.  Вярвам(или поне се надявам), че и сами знаете как понякога ни се случват толкова много красиви неща наведнъж, че ни е трудно да ги възприемаме като отделни. В съзнанието ни просто остава дълбок отпечатък на задоволство и радост. За жалост, във всекидневието ни не липсва и обратната страна на монетата, когато нещастията ни преследват с особено настървение и всякаквва липса на тактичност. Но сега ще оставим тъмната страна на живота някъде  в мрак и влага и ще обърнем поглед към наближаващата пролет. За мен едно от най-силните предимства на пролетта е пречистващият й дъжд, след който неминуемо настъпва лятото…

Точно на границата между пролетта и лятото се случи и моята история. Не е важно преди колко време се случи. Пътувахме към Бургас от София. Двама. Това беше особено пътуване не само заради чудесните условия в българските държавни железници, но и заради приповдигнатото настроение и нощният час. Още тук предупреждавам, че ако очаквате описание на еротични сцени в ретро влак с достатъчно дълго минало, за да е достоен да попадне в сборник с приказки, ще останете доста разочаровани. За мен изненадата беше голяма поради простата причина, че досега не бях изминавал толкова голямо разстояние с влак през нощта. Допълнителна екстра се оказа откритието, че купетата във вагоните са сравнително пълни, така че нямаше излишно пространство и възможност за по-удобно настаняване. Вариантите бяха да седим като паметници 6 часа на старателно износените с десетилетията седалки или да се опитаме да легнем свити на две съседни, но, естествено, един върху друг.

В крайна сметка не успях да мигна през първите 4 часа, докато се стараех да бъда кавалер и да създам удобства за спътницата ми. Общо взето, това с мъжкото достойнство и непоколебимата ни воля е една много голяма глупост, в която почти всички мъже вярваме. И въпреки това, през по-голямата част от тези четири часа, аз не си мислех колко съм прецакан от ситуацията и пола си, а имах достатъчно време да осъзная колко съм щастлив. Да, в тези мигове аз се влеждах в тъмнината към момичето до мен, слушах отмереното препуснане на влака по релсите и с наслада усещах, че на сърцето ми изобщо не му е неудобно. Напротив – сякаш се радваше, че съм буден и има възможността да споделя с мислите ми…

Оставащите два часа и нещо прекарахме в разменени роли(добре де, не съм чак толкова непоколебим) и последвали разговори за бъдещите ни планове след пристигането на гарата в Бургас. Аз нямах много точна представа какво искам да правя след пристигането, докато спътницата ми имаше не само предложения, но и предпочитания. Това беше един от онези моменти, когато мъжете почти с удоволствие се отказваме от предпочитаната си роля на водач и се хващаме за сламката на кавалерската си отстъпчивост.

Все пак планът ни не беше много подробен, защото включваше едва три задължителни елемента, поради твърде ранния час – да се поразходим, да отскочим до морската градина, да хапнем нещо. Когато слязохме на гарата, почувствах необичайна промяна във възприятията си. Вероятно причината беше свежият въздух и морският му аромат. Да, знам, че е спорно колко чист е въздухът в Бургас, но в сравнение с нощния въздух на влака ще ме разберете . Чувствах се бодър, свободен и… особено богат. Богат на бъдеще, наситено с емоции. Вървяхме из тихите улици на града около 6ч. сутринта и не срещахме никого. Всичко беше затворено и някак уморено, ние бяхме гладни и се надявахме да видим възможност да си купим нещо за хапване… и въпреки всичко се радвахме, че сме сами. Че имаме превъзходството да се наслаждаваме на утрото и изгрева с изострени сетива и да изпитваме искрена наслада от изживяването, докато за всички други в този град това беше едно обикновено утро, което губеше неравната битка с топлината и спокойствието на съня.

Стигнахме до морската градина, дълго се разходжахме и се вглеждахме в кея, сякаш знаехме, че дни по-късно пътуването ни щеше да свърши именно там, но разхождайки се под чадър и снимащи дъжда. Преди да се върнем отново към града, за да продължим към следващата точка от пътуването, ние се спряхме пред чудно красивите лилави цветове на едно дърво. Забравих името му, но споменът за красотата му остана при мен. И макар че в последствие видях това дърво да цъфти на много места край морето, онова в морската градина винаги ще е специално. Също като розата на Малкия принц. Спомням си много точно къде се намираше и се надявам някой ден отново да го видя. Дано пак да цъфти като в онзи ден през май…

С тази история не искам да кажа нещо, което не сте чували. Не търся и дълбокомислени изводи. Желаех единствено да ви разкажа за простотата на щастието – неудобна поза във влака, лилави цветове сред зелена морска градина, пусти улици на ветровит град, когато сте двама…

Ако сте стигнали дотук, моля, оставете коментара си за прочетеното.

]]> http://biservalov.net/private/po-pytq/feed/ 440 http://biservalov.net/private/do-skoro/ http://biservalov.net/private/do-skoro/#comments Sun, 30 Jan 2011 07:47:36 +0000 biservalov http://biservalov.net/?p=1935

***

клик на снимката

Даже ще ви кажа кога и къде.

Стига да се от хората, които обичат да бъдат провокирани и да попадат в нестандартни ситуации. Ако отговаряте на условията, то  разходете се тези дни до ул. Веслец 40 и открийте скромното “убежище” на “Human Thinks“.  Това си е съвсем конкретна задача към вас, така че не губете време,  хванете първия лист хартия и химикалка, които ви се мярнат пред погледа, и записвайте!

Важните дати, които трябва да включите към бележките за любопитната мисия, са 5 февруари и 12 февруари.  След това вероятно ще има и други възможности, но вие не сте от хората, които биха оставили изпълнението на задачата си на случайността, нали? Освен това ако не запазите бързо място за себе си, скоро няма да откриете такова, защото желаещите са все повече, докато местата – винаги 10.

А какво ще се случи?

Нещо, което не бива да ви разказвам. Защото в основата на всяка провокация е изненадата. Единственото, което ще конкретизирам, е името на събитието и неговата идея. Ще присъствате на Single Dinner(или Dinner for 10 според датата), което е нещо много повече от вечеря, по време на която ще наблюдавате приятна театрална постановка. Разликата е, че всъщност именно вие ще се централните персонажи в постановката и от вашите провокации към останалите присъстващи ще зависи представянето на случващото се.  Така нареченият театрално-колективен акт е истинска вечеря с хубаво вино за десетима непознати, които сами решават как да възприемат и развият случващата се около тях действителност. Един изключителен пърформанс, на който станах свидетел/участник, и в който открих много жизнена енергия, свобода от делничните роли, разрушаване на досадните социални граници в общуването. Сами ще се убедите, че дори изнасянето на труп може да бъде весел колективен акт. Препоръчвам ви да изживеете такава необикновена среща съвсем искрено и ви уверявам, че резултатът от този експеримент ще зависи предимно от самите вас. Ако допуснете да бъдете провокирани и на свой ред го направите спрямо случайно срещнатите непознати, то  несъмнено ще си тръгнете с широка усмивка.  Защото  “Single Dinner” наистина “сготвя хората и ги поднася на самите тях – да вечерят със себе си”…

Музика към текста: Adam Hood – Coffee Song

Неделя е. И ми се пие кафе. Но не тук, където съм сега. И не в чашата, която държи ръката ми.

Знам, странно е, когато говоря за кафе. Желая го рядко, но тогава желанието е силно и дълбоко. Кафе се пие със затворени очи. Донякъде не в реалността, а в мечтите.

Кафе се пие на павирана улица. Или у дома. Защото там мечтите се чувстват най-свободни. А и павираната мозайка от концентрични кръгове на външния свят с годините винаги се вселява и във вътрешния.

Кафе се пие със захар, когато вали. За да могат захарните кристали да попият слънчевите лъчи, на които тъмнината на кафето не е позволила да се отразят.

Обичам кафето да е наситено черно. Огледално тъмно, обсебващо, непредсказуемо. Самото очакване на първата глътка от такова кафе повишава адреналина и събужда духа. Докосването на устните до кафето е като потапяне на ръка във фонтан – сякаш се докосваш до непозната и неизследвана материя, а в същото време съзнаваш, че тази материя е част от миналото и всичко просто се върти. Представата за толкова тъмно кафе е силно горчива, но тази първа глътка неизменно носи изненада. Дори в последствие да открия, че вкусът е точно такъв, какъвто го познавам, в първия миг винаги има усещане за промяна, за неподвластен и несравним характер. В черното кафе има част от силата и волята на мъжа и енигматичността на неповторимата женственост. Горчивината му не ме прави тъжен, не поражда болка. Горчивината изостря сетивата и емоциите без изключение, без компромиси. Горчивината се просмуква право в сърцето и го кара да бие по-учестено.

Иска ми се да пия кафе с теб. Спокойно, безвременно. Иска ми се да ти кажа нещо…

Снимка: DeaPeaJay

Три дъждовни дни. Начало. Колебание. Целувка…
Разходка. Фонтан. Пейка. Градска лампа…
Игра. Разкъсан разказ. Символи и букви. Послание….
Вечер с хиляди светлини. Ситен дъжд. Плясък. Смях…
Калдъръм. Тесни улици. Възрожденско селище. Отдаденост…
Скован от зима град. Танцуващ сняг. Търсене. Избор…
Щастие. Щум. Поздравления. Усмивки и искрящи очи. Часовник…
Усещане за дом. Пазар. Безкрайни общи дни. 9 часа…
Думи. Разкази за минало и бъдеще. Искам да ти кажа нещо. Истини…
Познание. Тяло. Опит. Удоволствие…
120 дни. Увереност. Вътрешна усмивка. Вътрешен глас. Рекорд…
Работа. Организация. Представяне. Успех…
Приглушена светлина. Топъл дъх. Сладолед. Мирис на кожа…
Влак. Морска градина. Логатеро. 77. Стъпки в пясъка. Дъждовен кей…
Слънце. Хотел. Армин. Еуфория. Крачки срещу вълните…
Прилив и отлив. Нощ. Морски бряг. Тишина. Блестящи очи…
Студен изгрев. Вятър. Прегръдка. Щрак…
Пътуване. Скали. Топлина. Красота и удоволствие сред вятъра…
Торта. Гостоприемство. Природа. Хижа. Вино…
Трудност. Успех. Отлагане. Вяра. Бъди до мен…

По покана на Григор от GV Trend се включваме е анкетата за навиците и особеностите при четенето на книги. Няма как да не поздравя и “Аз чета” за хубавата идея, защото май от там тръгна цялата инициатива, ако не греша. Така или иначе – ето моите отговори на вероятно вече добре познатите ви въпроси:

1. Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

Не. не си спомням да съм го правил. Обикновено много си пазя книгите и поради тази причина внимавам да няма застрашаваща ги храна наблизо. Особено ако се хапва с пръсти.

2. Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Тук вече няма как да се сдържа, макар напитките да не са по-малка заплаха за книгите от храната. Обикновено нещо освежаващо – студени напитки или коктейл на плажа. Алкохолът също е добър вариант, но ми се случва много рядко да пия концентрат и да чета. Иначе понякога съм си представял как след години ще отпивам от чаша уиски с три ледчета, настанен удобно в широко кресло и с книга в ръка…

3. Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

Ужасява ме, когато виждам драскане и бележки в книга, която е различна от учебник. Причината е чисто подсъзнателна – имам чувството, че някой ми натрапва мнението и разбирането си за смисъла или важността на даден пасаж и то в много интимен момент. Нещо като усещането от неприятна и много агресивна реклама.

Иначе отбелязването при мен е много дискретно – или с разделител, ако самата книга си има, или чрез малко картонче. Преди дори не използвах нищо – винаги много добре съм помнел числа и за мен не е проблем да помня дълго време до коя страница съм стигнал. Напоследък обаче имам проблем с тази стратегия – просто чета постоянно по няколко книги наведнъж и често оставям някоя от тях задълго. В този случай вече е необходимо да си отбелязвам.

4. Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

И двете – имат различни функции, но са еднакво важни за развитието на личността и познанието.

5. Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Иска ми се да не прекъсвам в неподходящи моменти или по средата на нещо интересно. Но често ми се налага да чета на малки части, тъй като времето ми е много ограничено и четенето е по-скоро “откраднато” време в помеждутъка на други дейности. Затова вече свикнах да спирам навсякъде и ако се налага – след това връщам малко назад.

6. Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Преди бях много упорит и не оставях недочетене книга. Сега се научих да ценя повече времето си и определено бих го направил, ако книгата очевидно не е това, което съм очаквал или търсил.

7. Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Не. Само ако ми се стори важна – отбелязвам си я някъде(не върху книгата ) и продължавам. По-късно я проверявам.

8. Какво четеш в момента?

“Изкуството да обичаш” на Ерих Фром, “Островът от предишния ден” на Умберто Еко и куп литература за герила маркетинг поради дипломната ми.

9. Коя е последната книга, която си купи?

“Как да печелим по време на криза” на Здравко Райков – отново във връзка с разработката ми за герила маркетинг.

10. От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Вече споменах – чета по няколко. Така винаги имам настроение за поне една от тях в свободната си пролука. И ако не съм твърде уморен – винаги чета нещо.

11. Имаш ли си любимо място/време за четене?

Да, вкъщи, на леглото ми. Предпочитам да чета сутрин, защото тогава въображението ми работи на най-големи обороти. А когато съм в силно емоционално състояние – вечер. Защото тя пък ме вдъхновява повече.

12. Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Не знам, честно казано. Може би не са много поредиците, които съм чел и са ми харесали. Но определено харесвам много отделни произведения и същевременно с това цялото творчество на Тери Пратчет за Света на Диска – с всичките му тематични поредици и свързващи елементи например.

13. Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

Няма универсална книга, както няма и универсално щастие. Затова и най-важните книги са различни за всеки човек. Мога да дам много примери за хубави книги, но на всеки препоръчвам отличаващи се произведения. Ако например обичаш пътуванията – бих споменал за “По пътя” на Керуак.  Ако харесваш задълбочените и мъдри книги, които са написани с много стил – бих разговарял за “Одисей” на Джойс. Това именно е и книгата, която смятам за най-ценна от всичко, което съм срещал до момента. Едно наистина огромно произведение в буквален и преносен смисъл.

14. Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

В нас, честно казано, има огромна библиотека с доста хиляди книги. И в момента въпросът е по-скоро къде да ги сложа, а не как да ги организирам. Това е причината и навсякъде да има книги и организацията да е малко хаотична, но сравнително добра. Най-добрата картотека е мозъка – обикновено все някои в нас си спомня къде е била дадена книга и бързо я откривам.

Снимка: electropod

Концепцията за креативността се заражда преди повече от 50 хиляди години като вроден талант на Homo Sapiens, или т. нар. „съвременен човек”. Творческото мислене обаче не е било присъщо на неандерталците. Майкъл Рей, професор от Станфорд и преподавател в курс по креативност, твърди, че всеки човек има творчески способности. Той вярва, че когато хората не могат да „включат” творческото си мислене, това не означава, че то не съществува, а че по-скоро е подтиснато от нещо, което той нарича „глас на вътрешната преценка”. Този глас е виновен и за ниското самочувствие.

Според Майкъл Рей, творческото мислене има пет характеристики:

• интуиция;
• воля;
• удоволствие;
• сила;
• състрадание.

Четири инструмента стимулират тези характерни черти, а именно:

• вярата в творческите способности;
  
• липсата на оценка;
  
• точните наблюдения;
  
• неудобните въпроси.

Освен това професорът споделя мнението, че креативността не се изразява във великите еврика моменти, раждащи най-добрите идеи. Тя е начин на живот.

Почти всеки специалист в тази област е наясно, че истинската креативност не е резултат от вдъхновение, а е плод на упорита работа и съсредоточеност. Всеки ден създаваме десетки текстове, визии, идеи. Още толкова даваме като препоръки или просто са част от нормалния ни разговор с близките за всекидневни неща. Ако чакахме за всяко нещо да ни дойде страхотна идея, вероятно нямаше да сме завършили нито един важен етап от живота си. Умението да бъдем креативни е нещо, което откриваме в себе си и доизграждаме с постоянство -  чрез постепенно формиране на стил, увереност и наблюдения за околния свят. Ако просто се опитаме да даваме време на всеки проблем, за да “узрява” до момента, когато едва ли не идеята ни осени свише – очаква ни дълго и сиво чакане.

Тази тема е провокирана от блог играта на Манол,  в която той ме покани.  Чувствам се длъжен да отговоря на това предизвикателство, макар да не съм от най-честите участници в такива блог игри. Причината е, че най-малкото в отговора на този въпрос се крие осмислянето на половината ми и работно, и лично време.

Естествено, няма как  да отговоря еднозначно. Напълно съзнавам, че заради онлайн присъствието си се лишавам от множество други привлекателни възможности да инвестирам времето си. Дори наскоро се осъждах, че от онлайн проекти и работа не ми остава време да ходя на тренировки и да изразходвам физическата си енергия – нещо, на което особено държа. Но факт е, че напоследък успявам отново да съвместявам всичко и да заявя, че този начин на живот ми харесва.

Защо?

Защото е динамичен. Защото те кара да общуваш с много различни хора и да се нагаждаш според възгледите и комуникационните им умения, защото е нужна много прецизност и постоянство, за да постигнеш целите си. Също като в PR професията, която е основната ми професионална среда. В социалните мрежи се изисква не по-малко такт и стратегия, за да успееш да общуваш ефективно с много хора и по различни теми.  Ако някой смята, че е лесно да изградиш познанства и влияние в тях, спазвайки малко на брой правила, значи е чел твърде много съвети за успех в социалните общности, без да е взел предвид, че тяхната цел е взаимодействието. Наистина има много начини за взаимодействие,  както и устойчиви принципи и конструкции за изпълнението му, но истинските връзки в социалните медии изискват откровеност и ентусиазъм. Това е нещо, което повечето “стратегически” потребители смътно усещат, но често пренебрегват. Накратко – социалните контакти онлайн вече са също толкова “живи”, колкото и реалните запознанства.

Тук ми се иска да изляза от спора равностоен ли е контактът онлайн с този офлайн. Истината е, че и в двата случая има предимства, но вече те обикновено водят един към друг. Когато срещна онлайн интересна личност, често се срещаме и на живо при първа възможност.  И обратното – интересувам се от онлайн координатите на всеки по-любопитен човек, когото срещна. За да мога след това да поддържам по-лесно и бързо контакт с него, запазвайки идеята за споделеното съществуване и сътрудничество в мрежата.

Дотук малко абстрактно обясних основната си причина да използвам социалните медии – удоволствието от общуването и създаването на контакти, които са най-ценната съставка на влиянието.  Другите ми причина са информираност, свобода за изразяване на мнение, достъп до интересни хора, който там е доста улеснен, споделяне и умерени шеги с по-големи групи от хора, уреждане на срещи и събития, личен контакт, бързо откриване на отговори в общности или от познати, които буквално за минути може да разрешат проблема ми в реално време. Освен това няма как да не спомена и работата – аз по-професия съм мениджър “Нови медии” и някак съм задължен да се интересувам от всичко, случващо се в социалните медии. Управлявам няколко десетки страници и групи във Facebook, още над десет профила в Twitter и използвам предимно профилите на агенцията в останалите социални медии. Налага ми се да използвам почти всички водещи социални медии, но с приоритет определено са Facebook, Twitter, Vboх7(You Tube) и Svejo. Персонално обожавам Flickr, заради чудесните снимки, които откривам и имам възможността да разглеждам или използвам.  А за какъв се мисля с тоя блог вече писах.

Снимка: dalbera

Вярвам ,че на всеки блогър му се е случвало да съжали веднага след като е натиснал бутончето “Публикувай”. Обикновено причината е, че в най-неподходящия момент (на натискането!) осъзнаваш, че си пропуснал нещо и с ужас наблюдаваш, че вече няма как да отмениш действието си… А публикацията ти се насочва към всички RSS-абонати, без да може да се поправи. След това се връщаш към публикацията за корекции, но вече ти е ясно, че леко си се прецакал…

На мен постоянно ми се случва да забравя нещо. Даже в един момент се чудех дали не е умно да сложат едно допълнително потвърждение на WordPress, след като си натиснал “Publish”. Просто защото осъзнавам пропуските си именно в този миг най-често, пък и имам досадния навик да натискам същия бутон, вместо “Preview”. Което си е доста неприятно…

Е, днес намерих решение! Ровейки в попрепълнения си RSS- четец, попаднах на чудесен чеклист точно като за мен. В него има едва 13 точки, но всяка от тях е от голямо значение. Представям ви най-добрия чеклист за блог публикации:

Можете да си го дръпнете като  PDF файл и да си го ползвате винаги, когато преглеждате новата си публикация. Надявам се това да намали досадните грешки, които всички ние допускаме понякога. Лично аз имам най-често проблеми с т.6 и т.12. Как е при вас?

Снимка: adesigna

Един свеж ден започва от нощта. Там се крие еуфорията, която обзема тялото при изгрев.

Един свеж ден се събужда рано и унася в сън чак когато реалността го избута встрани.

Един свеж ден се надсмива над угрижеността.

Един свеж ден сияе и без светлина.

Един свеж ден е съчетание на дъжд и отражения, познати от някога преди.

Един свеж ден шепне за началото на десетки нови истории и никога за край.

Един свеж ден тича срещу вятъра, за да се охлади.

Един свеж ден е виртуозна импровизация на пиано, която никога няма да бъде повторена.

Един свеж ден е тръпчиво горчив и непознат.

Един свеж ден е здрава прегръдка, която подготвя тялото за тласък напред.

Един свеж ден рисува прозорци във всяко нещо.

Един свеж ден познава само едно единствено съзвездие в небето. И това е достатъчно.

Един свеж ден оставя следи. Малки драскотини по паметта, които се усещат за дълго от възприятията…

Снимка: Celeste