С този пост се включвам в играта за блогъри, организирана от “Prestigio”. Наградата е GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT, така че ще се радвам на коментарите ви под поста, защото именно чрез техния блой ще се определи победителят. 
Разбира се, участието преди всичко е заради самата игра и предизвикателството, а успехът далеч не е най-важното в случая. Надявам се разказът ми по темата да ви бъде интересен. 
Този път ще ви разкажа една истинска история. Признавам, че моментите, които ще опитам да пресъздам по спомени, са леко размити вече в съзнанието ми. Най-вече заради силните емоции от тези конкретни дни, които за заличили детайлите и са оставили в мен дълбокото усещане за прекрасно изживяни минути, часове и дни. Вярвам(или поне се надявам), че и сами знаете как понякога ни се случват толкова много красиви неща наведнъж, че ни е трудно да ги възприемаме като отделни. В съзнанието ни просто остава дълбок отпечатък на задоволство и радост. За жалост, във всекидневието ни не липсва и обратната страна на монетата, когато нещастията ни преследват с особено настървение и всякаквва липса на тактичност. Но сега ще оставим тъмната страна на живота някъде в мрак и влага и ще обърнем поглед към наближаващата пролет. За мен едно от най-силните предимства на пролетта е пречистващият й дъжд, след който неминуемо настъпва лятото…
Точно на границата между пролетта и лятото се случи и моята история. Не е важно преди колко време се случи. Пътувахме към Бургас от София. Двама. Това беше особено пътуване не само заради чудесните условия в българските държавни железници, но и заради приповдигнатото настроение и нощният час. Още тук предупреждавам, че ако очаквате описание на еротични сцени в ретро влак с достатъчно дълго минало, за да е достоен да попадне в сборник с приказки, ще останете доста разочаровани. За мен изненадата беше голяма поради простата причина, че досега не бях изминавал толкова голямо разстояние с влак през нощта. Допълнителна екстра се оказа откритието, че купетата във вагоните са сравнително пълни, така че нямаше излишно пространство и възможност за по-удобно настаняване. Вариантите бяха да седим като паметници 6 часа на старателно износените с десетилетията седалки или да се опитаме да легнем свити на две съседни, но, естествено, един върху друг.
В крайна сметка не успях да мигна през първите 4 часа, докато се стараех да бъда кавалер и да създам удобства за спътницата ми. Общо взето, това с мъжкото достойнство и непоколебимата ни воля е една много голяма глупост, в която почти всички мъже вярваме. И въпреки това, през по-голямата част от тези четири часа, аз не си мислех колко съм прецакан от ситуацията и пола си, а имах достатъчно време да осъзная колко съм щастлив. Да, в тези мигове аз се влеждах в тъмнината към момичето до мен, слушах отмереното препуснане на влака по релсите и с наслада усещах, че на сърцето ми изобщо не му е неудобно. Напротив – сякаш се радваше, че съм буден и има възможността да споделя с мислите ми…
Оставащите два часа и нещо прекарахме в разменени роли(добре де, не съм чак толкова непоколебим) и последвали разговори за бъдещите ни планове след пристигането на гарата в Бургас. Аз нямах много точна представа какво искам да правя след пристигането, докато спътницата ми имаше не само предложения, но и предпочитания. Това беше един от онези моменти, когато мъжете почти с удоволствие се отказваме от предпочитаната си роля на водач и се хващаме за сламката на кавалерската си отстъпчивост.
Все пак планът ни не беше много подробен, защото включваше едва три задължителни елемента, поради твърде ранния час – да се поразходим, да отскочим до морската градина, да хапнем нещо. Когато слязохме на гарата, почувствах необичайна промяна във възприятията си. Вероятно причината беше свежият въздух и морският му аромат. Да, знам, че е спорно колко чист е въздухът в Бургас, но в сравнение с нощния въздух на влака ще ме разберете . Чувствах се бодър, свободен и… особено богат. Богат на бъдеще, наситено с емоции. Вървяхме из тихите улици на града около 6ч. сутринта и не срещахме никого. Всичко беше затворено и някак уморено, ние бяхме гладни и се надявахме да видим възможност да си купим нещо за хапване… и въпреки всичко се радвахме, че сме сами. Че имаме превъзходството да се наслаждаваме на утрото и изгрева с изострени сетива и да изпитваме искрена наслада от изживяването, докато за всички други в този град това беше едно обикновено утро, което губеше неравната битка с топлината и спокойствието на съня.
Стигнахме до морската градина, дълго се разходжахме и се вглеждахме в кея, сякаш знаехме, че дни по-късно пътуването ни щеше да свърши именно там, но разхождайки се под чадър и снимащи дъжда. Преди да се върнем отново към града, за да продължим към следващата точка от пътуването, ние се спряхме пред чудно красивите лилави цветове на едно дърво. Забравих името му, но споменът за красотата му остана при мен. И макар че в последствие видях това дърво да цъфти на много места край морето, онова в морската градина винаги ще е специално. Също като розата на Малкия принц. Спомням си много точно къде се намираше и се надявам някой ден отново да го видя. Дано пак да цъфти като в онзи ден през май…
С тази история не искам да кажа нещо, което не сте чували. Не търся и дълбокомислени изводи. Желаех единствено да ви разкажа за простотата на щастието – неудобна поза във влака, лилави цветове сред зелена морска градина, пусти улици на ветровит град, когато сте двама…
Ако сте стигнали дотук, моля, оставете коментара си за прочетеното.
