Игра на покер
Всички имаме по две карти. Раздадени са, можем да ги видим. Те са важни , но носят само половината стойност. Другата е в петте общи, подредени на масата. Сутрин, вечер, сутрин, вечер, сутрин. Чакат да бъдат отворени… И всички се страхуват от двете карти в ръката ти. Ти също.
Pre-flop.
Вървя към гарата.Не забелязвам почти нищо, сбор от познати елементи. Усещам само мириса на парфюм и цветя. Нося и двете. “Каквото и да се случва, в живота трябва да си пич” – едно чудесно извинение, за да представиш егоизма си в проста стратегия. Нещо като PR…
Виждам колегите си. Знам, че са в добро настроение… и че носят много алкохол. Двете най-положителни характеристики на забавната перспектива. Не че не можем навсякъде да открием плюсове… Поздравявам първите, докато оставям сака си. Отивам да си купя вода и нещо за четене. Избирам вестник… връщам се с усмивка. Думи, жестове, смях, движение. Следваме Мойсей(изпълнява Ева; с две номинации за главна женска роля) . Страшно елементарна задача. Следващият път трябва да минем през Черно море, за да прегрупираме рибките, да ги спуснем да дълбочина над 200м и да почистим замърсяванията… Настаняваме се и тръгваме. Шест часа за спомени, възстановено приятелство и почивка. Да вдигна ли залога или просто да платя ? Плащам.
Flop. Четворка, двойка и вале.
Пристигнахме ! Намираме се на хубавои диво място, точно каквото желаехме. Хотелът се казва “Усоето”. Подходящо. Вървим един километър пеша и стигаме до порта, зад която има няколко красиви и автентични постройки. Липсваше само изба, но ние си я носехме. Беше снежно и примамващо… С много тераси и чудесен изглед. Място, на което лесно се създават истории.
Ключове, изщракване и падащ товар. С Райко съм. Добър късмет – знам, че и двамата няма да спим. Отивам при колегите, за да пием по едно. Пием и тръгваме към ресторанта. Цените са ниски, а апетитът ни бодър и загрял. Не сме сами. С нас се забавляват и още две групи – от Свищов и от Варна. Привлекоха вниманието ми. Настанени са в моето “крило” от постройки. “Ще изпробвам компанията им” – мисля си. Изпивам първото питие и поръчвам ново. При възглас “Наздраве !” чашите се срещат и в моята се появява огромна пукнатина. Късмет ? Музиката е смесица от ретро чалга с учестена повторяемост. Колегите вече са в ритъм. Вглеждам се в тях. Не, тази вечер няма да танцувам. Липсва ми нещо, без което съм затворен в камък. Излизам навън…
Винаги е приятно да се запознаваш с други студенти. Особено когато човекът срещу теб е открит. Лесно коригираш посоката, изравняваш го, хвърляш му въже с кука и го вземаш на абордаж. Другите гости се оказаха гостоприемни и забавни. И си тръгваха на следвашия ден. Чудесна перспектива за изживявания на мига…
Нощта беше ясна. А лекият вятър галеше и освобождаваше мислите. Но беше студен.
Прибрах се към 4:30, изкъпах се и потънах в съня. Там открих сенки на хора, прибиращи си багажа от стаята и напускащи. И след това тишина. Отново просто платих залога.
Turn. Десетка.
Свежест, дарена от утрото. Слънцето свети, а небето е кристално чисто като размразено езеро. Топлината усилва процесите в тялото. Включително и глада. Топла е и закуската, подсладена с мед и шоколад и обгърната от уханието на кафе. Хармонията обаче е нетрайно чувство. Тъкмо я докосваме, погалваме я и идва ужасно тъпия въпрос “А защо…?”
- А защо не се разходим до Елена ? – идва въпросът. “Амии…”, “Много е…”, “Как…?”
Вървим по кален път, оплакваме се и се смеем. А телата ни са леки. Чувствам се като куче, изведено на разходка без товара на каишката. Виждаме точно такова куче. То тича, скача и се мята в снега, то е безумно щастливо и единственото, което му е трудно, е да говори за това… Също като нас.
Стигаме табелата -указател на хотела. Слънцето обгражда всичко, освен нея. “Усоето”… Но снимките са страхотни. Настроеноето се покачва по дългата права към Елена. А там ни посреща странна смесица от архитектура на сградите, с топящи се стрехи и хиляди капки. Посетихме местните забележителности, магазините и най-просторната механа.Хапнахме, след което подкрепяйки се по леда, поехме обратно…
Всички на масата платиха залога.
River. Дама.
Когато хвърлиш монета, обикновено тя описва дъга, след което пада, търкулва се и ляга на едната си страна. Въпросът е “ези” или “тура” ? За него живеем във всеки миг.
Хвърлих монетата…
Събрахме се за празничната вечеря. Поздрави, благодарности и музика. Ресторантът отново е пълен с познати и нови гости. По всичко личи, че сме едно цяло – съдържанието на чашите, подредените бутилки, салати и личности зад тях. Диджеят прави всичко от себе си, като не пуска само чалга. Веднага откриваме вечерта за танцуване и бавничко навлизаме в ритъм. Усещам всеки елемент от себе си. В танца няма по-силен катализатор от жената.Нейното ухание, жестовете й, усещането за дама. Преодолявам една по една вътрешните си граници, без да мисля, без да се концентрирам, без да се колебая. Сетивен свят, в който понякога се потапям с цялото си същество и мога да изразя всичко. Тялото е по-мъдро от мисълта, по-красноречиво е . То обгръща и отблъсква, достига екстаз или умора. Но ако спреш, губиш цялата енергия на духа.
Спрях. Без да съм почувствал умора или екстаз. Нямаше и останали желаещи да танцуват, а в мен енергията просто беше събрана, компресирана и недовършена. Напуснахме ресторанта и се събрахме в стаите, за да продължим купона, но празнината остана. Вечерта стана функция на умората, а енергията се разтопи във въздуха между отегчените тела. Говорихме за ирония, слушахме хипнотична музика и жизнените еуфорични пристъпи на Жени. Сюжетът превъртя два оборота. На третия станах и се отправих към стаята си… Играта свърши.
Утро. Вятърът леко се е усилил. Всички приготвят багажа си отскачат да закусят. Обслужването е впечатляващо в своята неадекватност, а със сметката оформят печеливша двойка. Някои говорят за морал и принципни въпроси. Уви, нищо такова не съществува. Ако желаеш, можеш за следваш и защитаваш определени принципи. Но да очакваш от другите да го правят ??? В този свят всеки гледа да ти го начука и обикновено го прави успешно. Твоето единствено право е да изпитваш емоции.
Напуснахме портата, за да се отправим назад, във времето отпреди три дни , където ни чакат да продължим. Завъртаме лентата обратно и завършваме с настойчивия глас на Ева и светлините на София. Качих се в същото такси, което ме докара, и казах същата реплика: “Здравей, Ицо ! В 9:30 трябва да съм пристигнал…”
…Туп. Пирует… “Тура”.
Не пропускай да споделиш мнението си !!!
За мен то е от особено значение.
Научи повече тук.
